19 Яну 2012 09:00:00    |    2318    |    Коментари: 0

Ива Стойкова
Село Черни Вит попадна в окото на снежната буря в средата на януари и остана без електричество и комуникации. Вече нещата се нормализираха и потърсихме бившия кмет на селото Цветан Димитров, за да го попитаме защо се отказа от властта и докъде стигна борбата му за налагането на пазара на местното „зелено сирене”. Разговор в предаването „Време за пари” на EconomyNews.bg по OFFRoad Radio.

Колко дни бяхте без електричество и телефон?
Цветан Димитров: Беше интересна ситуацията, защото ток нямаше 5 дни, всякакви телефонни връзки бяха прекъснати също за толкова, интернет нямаше, а достъпът до най-близкия град беше възстановен на третия ден. Ситуация беше много смразяваща.
Решихте да не се кандидатирате на последните местни избори. Защо?
Ц.Д.: Това е лично решение. 8 години провеждам местна политика. В един момент реших, че когато държавата няма пари, а хората имат надеждата, че нещата трябва да се случат, просто трябва да се насоча към друг тип дейност, където наистина да бъда удовлетворен, от това което правя. Затова сметнах, че няма смисъл да се включа в местните избори, тъй като кметствата реално не разполагат със средства и не могат да провеждат истинска инвестиционна политика.
Вие сте един от двигателите за зеленото сирене - уникален български продукт, да получи своето признание. То се прави единствено в с. Черни Вит, но хората нямат правото да го продават. Какъв е проблемът?
Ц.Д.: Когато аз започнах като кмет, си дадох сметка, че за да може селото да има перспектива, първо трябва да се обърне към корените си. Да намери онези здрави традиции от миналото и след това да се потърси перспектива как да се развива. За промишленост тук няма място, но пък за туризъм - да. Туризмът, практикуван в нашите села сега, означава къщи за гости, без да има човешко присъствие. Затова решихме, че най-добрият вариант за селото е да се намерят традиционни практики и продукти. И второ да се развива туризъм. Фокусирайки тези две дейности, решихме, че ще отдадем значимото на един местен продукт - зелено сирене, който никога не е бил обект на пазара, не се е продавал в магазините, а накрая се оказва, че е един от най-добрите продукти в Европа.
Колко души го произвеждат в момента?
Ц.Д.: Не може да се каже, че те го произвеждат, това е продукт, който, както отбелязват бабите, сам си става. Зеленото сирене е артефакт на бялото саламурено сирене. Когато последното е произведено по традиционен старинен начин, то през зимните месеци започва да се покрива - част от него обаче, с благородна зелена рокфорова плесен. Оттам идва и неговото име. Пет човека усвояват старата технология. Опитват се да възстановят всичко това, което го е имало в миналото и което малко сме позабравили днес. В момента България и хората в своето развитие са се отдръпнали от корените си. Трудно са предавани знанията за направата на такива продукти.
Но технологията за зеленото сирене е стабилизирана?
Ц.Д.: Технологията е стабилизирана, оттук нататък трябва да стабилизираме и законодателството. И то така да го направим, че да съответства на европейското. Проблемът е, че българските села все повече се обезлюдяват, а всъщност никой от управляващите до този момент не обръща внимание как може селата да добият своя нормален облик. Това може да стане чрез прилагането на традиционните практики за производство на храни. За съжаление, когато се влиза в ЕС, се пропускат някои малки или големи възможности, те не са видени като перспективи да бъдат запазени технологиите на производство на луканки, суджуци и всякакви други продукти, които могат да станат обект на пазара и да добият туристическа стойност. Така много от селата в България са лишени от всичко, което може да носи доходи на хората там. След това се получава една миграция и накрая селата, от една страна, застаряват, а от друга - се вижда, че са в незавидно положение.
В какво всъщност се изразяват тези бюрократични и законодателни спънки?
Ц.Д.:Хората в Черни Вит не могат да продават зеленото сирене. Нещо повече - всички контролни органи са свободни да ги заплашват и санкционират. Дори в един период имаше опасност да бъдат санкционирани тези, които го предлагат за публични дегустации. Сиренето е изследвано и е напълно безопасно. Във всички европейски страни, където то отива, е разрешено присъствието му на техни местни дегустации, панаири, пазари, но в България това не може да се случи...
... защото се прави в дървени качета и от сурово мляко.
Ц.Д.: Точно така. И второ, в България когато се запита какво означава традиционен продукт, всички хора от Министерство на земеделието или агенцията по храните винаги отговарят, че това са храните, които са били 25 години на пазара. Тези храни са канализирани, знае е се какво се случва и къде се случва, но не се знае какво се преработва в тях и какво се отдава в тях. Идеята, която аз изповядвам, е в основата и на организацията Slow Food, която има за цел да пропагандира, че развитието на древните храни, правени по традиционен начин, всъщност опазват природата, но и културното наследство на една нация. България трябва да си каже- да, имаме такъв продукт и той е интересен за страната, искаме да го запазим. Оттук нататък се започва една процедура по дерогация, за да бъде изваден този продукт от общото правило за производство в рамките на ЕС. Тогава този продукт ще може да се произвежда, а контролните органи да го следят. У нас обаче е много по-лесно нищо да не се прави и съответно нищо не се случва.
Това ли е пътят, регистрирането на „Горнооряховския суджук” от ЕК?
Ц.Д.:Нещо подобно е. За сравнение, в Италия има 4000 защитени храни. Когато се заговори за италиански ресторант, италианска храна, навсякъде могат да се пробват регионални храни, какъвто е Горнооряховският суджук, после може да се опитат национални храни, каквато е гроздовата ракия, например. Продукт като зеленото сирене не се бори за марката географско наименование, то просто иска да се появи на пазара. Това ще стане, като се признае, че то е традиционна практика. Доста по-различно е това, което се говори в българското законодателство, където всеки се пробва да каже какво разбира под едно или друго понятие. В България досега ние не знаем и аз лично не знам има ли и колко са продуктите, за които се признава, че те са от местно значение. Убеден съм, че няма. Не може да се каже, че има регионална марка. Защото където и да отидем и да потърсим, имаме бяло саламурено сирене от няколко различни мандри и толкова. Нямаме спецификата на всички онези дребни производства като лютеници, сушеници и др. Те са богатство, защото могат да бъдат обект на пазара. И селата вместо да се чудим какво да ги правим, могат да привличат както туристи, отишли да обиколят България, така и хора от големия град, които искат да изповядват една друга философия. Т.е. те самите да контролират как се прави тяхната храна- да познават производителя, да могат да му имат доверие и ако той наруши доверието, просто ще изчезне и няма да може да бъде постоянно на този пазар. Идеята е, че производителят и купувачът са едно цяло. Единствено и само те могат да контролират и да си имат взаимно доверие.

Име:
E-mail:
Текст:
Код за сигурност	Напиши символите в полето: