Социалистическа България избледнява

Начало » Новини » България » Социалистическа България избледнява

10 Ное 2014 09:30:00 |

1484 | Коментари: 0

Двадесет и пет години след началото на демократичните промени в България, колективната памет за социалистическа България постепенно избледнява, а познанието за този период изчезва. Това е извод от национално представително проучване на общественото мнение на Алфа Рисърч за равносметката от „25 години демократични промени в България”. 94% от най-младото поколение (16-30г.) споделят, че не знаят почти нищо за този период. 40% от тях не могат да посочат, дали краят на комунизма е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или Китайската стена… 92% не познават нито в реален, нито в метафоричен смисъл границите на комунистическия блок. Познанията за епохата на комунизма се опират преди всичко на личните впечатления и разговори. Незначителен е делът на хората, които знаят за този период от книга 10%, филм, публицистично предаване (16%), училище или университет (10%).
Липсата на дебат в медиите и публичното пространство, както и абдикацията на културните и образователни институции от темите за този период лишават новите поколения от познание за идеологическата и политическа същност на комунистическия режим, за неговия обхват и неговия крах. Така постепенно социализмът бива забравян, а неуспехите на прехода го митологизират и идеологизират. За значителна част от българските граждани големите политически фигури и събития от края на 90-те – Тачър, Кол, Горбачов, Валенса, рухването на Берлинската стена са изместени от битовите спомени. В края на 2014 г. обществото се лута между идеализацията на годините на младостта, „работата за всички”, „безплатното здравеопазване”, мозаечните спомени за „манифестациите”, „дефицита на стоки”, „ограниченията за пътуване”, „липсата на свобода” и „репресиите над инакомислещите”.
На отстояние 25 години от края на социализма оценката за него е силно поляризирана и детерминирана почти изцяло от идеологическите убеждения на хората. Така например, хората с леви политически възгледи виждат в този период преди всичко спокойствието и сигурността. Липсата на безработица, безплатното здравеопазване, доброто образование и индустриализацията на страната са най-силните аргументи за позитивните оценки на този период, чийто изразител е основно най-възрастното поколение, при което левият и поколенческият прочит съвпадат. За разлика от левия, десният прочит на комунизма е много по-критичен, но и по-хетерогенен: ограничения, безправие, липса на свобода, диктатура, цензура са основните му носещи елементи. За хората с десни възгледи, това е строй, при който са ограничавани основни права и свободи, период на утопия и обществени заблуди. И докато левият прочит не вижда никаква сянка върху социализма, десният „признава” наличието на някои социални постижения - достъпно здравеопазване, постижения в образованието и науката, ниска безработица, спокойствие и др.
С течение на времето, равносметката за развитието на България в периода 1944г. – 1989г. се премества по подвижните пясъци на носталгията и преоценката. Крушението на много от надеждите за прехода „пренаписва” и оценката за социализма. Алфа Рисърч сравни оценките, които са давали българските граждани за периода 1944-1989 г. и за последния генерален секретар на ЦК на БКП - Т.Живков през 90-те години (в изследванията на НЦИОМ) и днес. Две години след падането на комунизма, докато е все още жива и релефна паметта за живота в този период, 76% от анкетираните от НЦИОМ пълнолетни граждани дават отрицателна оценка на Т.Живков, докато днес е налице рязко преобръщане и идеализация (55% позитивни оценки). Оставен на личните спомени, на носталгията по загубената сигурност и изчезващо знание за тъмните му страни, комунизмът постепенно губи политическата си оценка, продължавайки да подхранва стари и нови митове.
Реконструкцията от днешна гледна точка на въпроса „накъде след 1989-та?“ очертава ясно петте кръга на представите за свободна и просперираща България – отваряне на границите и свободно пътуване (30%), повишаване на доходите и благосъстоянието (27%), развитие на пазарна икономика и нови възможности за работа (20%), повече човешки права и свободи (19%), връщане на частната собственост (18%), избор на управляващи чрез свободни избори (15%). Въпреки че, обективно погледнато, повечето от тези очаквания са факт – България е член на ЕС и НАТО, пътуваме свободно, върната е собствеността, имаме многопартийна система и свободни избори и пр., субективните усещания са, че очаквано и реално се покриват само в три направления – присъединяване към ЕС, свобода на пътуване и връщане на частната собственост. Едва 2% смятат, че са се сбъднали очакванията за върховенство на закона, 5% - за изграждането на демократични институции, 10% - за избор на управляващи чрез действително свободни и демократични избори.
Ако отношението към комунизма е поляризирано и силно белязано от индивидуалните биографии и политическите ориентации, то равносметката за последвалия период на прехода е в големите си щрихи много по-еднозначна, хомогенна и с ясен с отрицателен знак: 50% от населението над шестнадесетгодишна възраст намира развитието на България след 1989г. за неуспешно, срещу 10% позитивни мнения. Същевременно, оценките в личен план са доста по-слабо песимистични – едва 29% смятат, че са загубили по време на прехода. Налице много ясна тенденция - колкото по-конкретен и обозрим е обсегът на оценката, толкова по-умерени и нюансирани са мненията. Хората отчитат и негативните, и позитивните страни в своя живот. Обратното, колкото по-високо е нивото на обобщение, толкова по-силни са присъдите за неуспех и провал на българския преход.
Един от големите проблеми, с които се сблъскваме след 25 години промени е защо хората в личен план правят много по-нюансирана равносметка, отчитайки и придобивки, и загуби, но в обществен план виждат основно и предимно неуспехи? Отговорът, макар и на езика на всекидневието, може да се види в начина, по който българите определят спечелилите и загубилите от прехода: с опозицията „политици – обикновени хора”. Т.е. въпреки разслоението през изминалите 25 години, тази опозиция не е икономическа, не е поколенческа, не е етническа, а чисто политическа – тя предава усещането за формирането на „класа на летящите в бързата лента”, за които правила и закони не важат и „класа на пешеходците”, като тези две класи не могат да се срещнат помежду си. С нея общественото мнение изразява своето усещане за фундаменталния проблем на прехода – провал на върховенството на закона, неефективни и корумпирани институции, осигуряващи и покровителстващи злоупотребата с власт.
Масовата негативна оценка за прехода не е отрицание на целите на прехода. Изследването ясно показва, че хората не биха се отказали от достиженията на изминалите 25 години. По интуитивен всекидневен начин те са стигнали обаче до корена на проблема – не обвиняват конкретен политик или правителство, лява или дясна политика, а зле функциониращата държавност, която се е усъвършенствала в изсмукването на ресурси от общността, вместо в механизмите, гарантиращи спазването на законността, професионализма и почтеността. Така, след 25 години промени, българското общество е изправено отново пред политическо предизвикателство – изграждане на ефективни и некорумпирани институции, осигуряващо върховенство на закона и на политическото представителство, което да бъде гарант за взаимното ограничаване на злоупотребата с власт, а не за взаимното насърчаване.

Коментари (0)

Коментирай